КАРАТЕ – Киокушин, Шотокан, Годжу, Вадо-Рю, Йошинмон, Шито и Шито-Рю

Карате е японско бойно изкуство, което е възникнало преди много години в Царство Рюкю в днешна Окинава. То се развива на основата на местни техники и китайското бойно изкуство кемпо. В карате се използват предимно удари с юмруци, лакти, колене, ритане, техники с отворена длан, а в някои стилове се прилагат също хващания, ключове, хвърляния и др. През вековете бойното изкуство претърпява редица изменения преди да придобие съвременния си вид. В наши дни карате се практикува като средство за самоусъвършенстване, по културни причини, за самозащита и като спорт. Трениращите по света са над 50 милиона души.

АЙКИДО

Айкидо е съвременно японско бойно изкуство (гендай будо). Подобно на другите японски бойни изкуства, освен метод на самоотбрана, айкидо е и начин на духовно и физическо самоусъвършенстване. Името „айкидо“ се изписва с йероглифите „ай“ (съразмерност), „ки“ (енергия, сила) и „до“ (път) и най-общо се превежда като „път на хармоничната сила“. Практикуващият айкидо се нарича айкидока. Освен това, в европейските езици се използва още айкидист. Айкидо е разработено от Морихей Уешиба (наричан от айкидистите О’Сенсей – „големият сенсей“, на снимката) между 30-те и 60-те години на 20 век. В основата на айкидо залягат движения от древните школи Дайто-рю айки-джуцу и Иуама-рю кенджуцу, в които Уешиба се обучава като млад.

БЪЛГАРСКО КЕМПО

Българското Кемпо (BULGARIAN KEMPO) е модерна Будо-дисциплина, която съчетава в себе си силата, пластиката, твърдостта и остротата в активна бойна обстановка. Характеризира се със структура, която е обособена от перфектен ритъм и съвършена комбинация на ударна и хвърляща техника в условия на различни видове захват.

ДЖУ-ДЖИЦУ

ДЖУ-ДЖИЦУ е японско бойно изкуство, което възниква през средновековието. Буквално преведено означава – „изкуството на мекотата“.
В него се използват удари, ключове, хвърляния, душене и други бойни похвати. Развива се като метод за защита от въоръжен противник. В наши дни Джу-Джицу се използва, като система за самозащита в много страни по света основно в системите за поддържане на реда (полиция, специални части и други). Освен традиционното изкуство, днес съществуват и други форми на спортно Джу-Джицу, като – „Дуо система“, при която атакуващият и защитаващият се са от един и същ отбор, демонстрирайки техники за самозащита. Друга форма е – „Джу-Джицу файтинг“, където състезателите използват удари, хвърляния и задържания при строги правила за безопасност.
Обучението по Джу-Джицу изисква много време, търпение и труд, като неговата цел не е просто придобиване на самозащита, а цялостното развитие на съзнанието и духа на трениращия.

КАПОЕЙРА

Капоейра е бразилско бойно изкуство. Легендата разказва, че на робите в Бразилия е било забранено да се бият по между си, за да не се контузват (Господарите си пазели „стоката“).  За да разрешават конфликтите си по физически начин, боят бил превърнат във формата на танц. Думата „capoeira“ означава „висока трева“. Подобно на Капоейра в области с африкански роби възникват други форми на бойни танци. Например в Куба е разпостранен танцът Мани. Първоначалните форми на капоейра може да се разглеждат като разновидност на улични боеве. Капоейристите се събирали в банди в крайбрежните градове на Бразилия: Рио Де Жанейро, Ресифе, Салвадор де Бая. Предполага се, че днешната капоейра е доста по-различна, от това, което се е практикувало в големите бразилски градове в началото на 20ти век. В периода 1889-1937 г. тренирането на капоейра в Бразилия е било забранено и се е наказвало от 6 месеца до 2 години. Не толкова поради естестеството на капоейра, а поради опасения, че капоейристите могат да пречат на сигурността. Голяма част от тях били престъпници и рекетьори. Поради това капоейра се смятала за атрибут на уличния бияч. През 1937 г. диктаторът Хетулио Варгас премахва забраната с надеждата да превърне капоейра в национален спорт. Тази идея му хрумва, след демострация от местре Бимба, който модифицира уличната капоейра във формата на Luta Regional Baiana. В този стил той интегрира елементи на батуке и на азиатски бойни изкуства, за да увеличи ефективността. Преди да се въведе система за изучаване, капоейра се изучавала предимно с подражаване. Изхождайки от новата система, капоейра се разделя на две основни течения: капоейра режионал и капоейра ангола. Ангола, популяризирана от местре Пащиня, твърди, че е по-близка до африканските корени на капоейра. Голяма част от школите по капоейра практикуват капоейра контемпоранея, което е смесен вариант между ангола и режионал.

КЕНДО

Кендо е японско бойно изкуство за фехтоване. То е начин на живот, създаден, за да подпомогне самоусъвършенстването чрез трениране в принципите на изкуството на меча.
От най-ранното самурайско управление по време на периода Камакура (1185 – 1233 г.), боят с меч, заедно с язденето и стрелбата с лък, били основните военни занимания на военните кланове. През този период кендо се развило под силното влияние на Дзен будизма. Самураят можел да приравни незачитането на собствения си живот по време на битка, което се смятало задължително за победа в индивидуална битка, с будистката идея за илюзорната природа на разделението между живота и смъртта. Тези майстори на меча основали школи по кенджуцу (предшественика на кендо), които продължили дейността си с векове и които са основата на кендо днес. Имената на училищата отразяват същината на просветлението на техните създатели. Така Ито-рю (школа „един меч“) идва от идеята на основателя, че всички възможни удари с меча идват от и се съдържат в един оригинален основен удар. Муто (школа „липса на меч“) изразява разбирането на основателя Ямаока Тешу, че „Няма меч извън съзнанието“. По подобен начин Мунен Мусо-рю („никаква цел, никакво предубеждение“) изразява разбирането, че основата на кенджуцу превъзхожда мисловния процес.
Поредиците кендо упражнения, познати като ката, са били разработени преди няколко века като кенджуцу упражнения за войни и все още се изучават, макар и променени. Въвеждането на бамбукови тренировъчни мечове (шинай) и броня (богу) в „кен“ тренировките се приписва на Наганума Сирозаемон Кунисато през ерата Шотоку (1711-1715 г.). Наганума развил използването на кендо-гу (богу) (защитна екипировка) и въвел тренировъчен метод, използвайки шиная. Това се смята за основата на модерното кендо. Кендо започнало да прилича на модерната си форма по време на късния 18-ти век. Използването на шинай и броня позволило да се правят удари и мушкания с всичка сила, без да се наранява опонентът. Този напредък, заедно с развитието на установени тренировъчни методи, поставил основата на модерното кендо. Понятия като мушин (無心, むしん), или „празен ум“, са взаимствани от Дзен будизма и се смятат за съществени за достигане на високо ниво в кендо. Фудошин (不動心, ふどうしん), или „неподвижен ум“, е качество, свързано с божеството Фудо Мьо-О, един от петте „крале на светлината“ в Шингон Будизма. Фудошин означава, че кендоката не може да бъде подведен от заблудите на гнева, съмненията, страха или изненадата, които се раждат от действията на противника. По този начин днес е възможно да се предприеме подобно търсене на духовно извисяване, каквото са следвали някогашните самураи.